Остатъка от резюмето:

Признавам, изпаднах в нещо, подобно на кома, до момента, в който Шея избяга от Фалън, а по-късно бе заловена от неговия верен приятел-подчинен. Мисля, че бяха минали няколко месеца, определено не беше пълна година, и когато интересът ми отново се върна, Шея я вързаха за някакъв дебел стълб в юртата на Фалън. В момента, в който я оставиха сама, тя се изкачи по стълба и успя да избяга. Отряза си косата, боядиса я, облече униформата на Скаут и докато опитваше да излезе от лагера на Тратери, се оказа в един от отряда скаути.

Тези скаути са почти същото като Водача – мотаят се наляво-надясно, молят се да не бъдат изядени, изяждат ги и пращат след тях други. Те съставят карти, не много точни, като тези на Шея. Докато се влачи с тях, Шея мисли как да им избяга, но те ти – нападат ги някакви слепи буболечки, тя спасява отряда си и в следващия момент бива повишена в длъжност. И прекарва месеци наред, предрешена като мъж, къпейки се сама в студената река и боядисвайки отново и отново косата си със субстанция, подобна на намачкано черно грозде.

Скъпа, това грозде, дори да прави ръцете червени, не може да ти боядиса русите къдрици, но на кой му пука?

Трябва да призная, хареса ми тази част. Имаше доста глупави диалози, но не очаквам кой знае какво от група мъже, рискуващи живота си на дълго пътешествие. Докато Шея вече се радва на хора, които ценят таланта ѝ, се случва на няколко пъти да се засече с Фалън. Първият път, когато правят дълъг преход и той я спасява от някакви гадини, без да я познае. После, като отива да се къпе и го вижда чисто гол. После пак, като се връщат в лагера и там тя чува, че срещу Фалън се готви заговор. Накрая, като отново са на път и Шея, без никакво обяснение, решава да мине по заобиколен път и там съвсем случайно (защото авторът просто не е знаел как да събере две и две) намира Фалън, увит в огромна паяжина, халюциниращ и пред умирачка.

Шея, естествено, го спасява, връща го обратно в лагера и за награда бива вързана и държана без хляб и вода. На сутринта я пускат само за да разбере, че всички в нейния отряд са получили някаква награда. Викат я в палатката на Фалън и той ѝ предлага най-високия ранг в племето – да стане Третери и негова охрана. И тя отказва. И той ѝ казва да си помисли. И после, без абсолютно никаква причина, Фалън разбира, че Шейн (тя така се нарече) е Шея през цялото време. Просто защото един от предателите, заради които тя без малко не умря, влезе в палатката по време на някакъв си съвет, погледна я и я позна.

До това разкритие нямаше нищо. Никакво напрежение, никакво очакване. А последиците бяха още по-жалки. Антиклиматични. От тук насетне книгата започна да върви надолу за мен. Фалън нареди на всички да напуснат юртата и после предложи на Шея да стане неговата първа „К“, защото Третери нямат съпруги, а само жени, които им раждат деца. Шея отказа, Фалън се ядоса и ѝ нареди, че след като няма да се въргаля с него, ще се върне на първото си предложение – да я направи своя охрана.

Нека напомня, че не знаем нищо за Фалън, освен че е безбожно красив, властен, краен, силен и че също не е Третери, което по някаква причина трябва да го сложи на равна нога с Шея. Та тоя хвалипръцко и непораснал дечко най-жестоко праща Шея да я бият, млатят и дрогират, докато мине изпитанието на Третери и стане една от тях. И докато тя береше душа край лагерния огън, той най-сетне дойде при нея, двамата се целунаха, а на мен ми се прищя да хвръкне искра към дрехите им, да ги подпали и двамата заслужено да пукнат!

Но не! Те правиха онова, което двама души правят, когато светлините много бавно изгаснат и дойде утрешния ден. След девет месеца. И отнякъде се появи бебе. Което изглежда поне на шест месеца, но всички се кълнат, че се е родила преди секунда.

Шегувам се! Шея продължава да се въргаля с Фалън и да отхвърля предложението да му бъде любовница, отстоявайки правата на феминистките те да имат последната дума по всеки въпрос. Тук вече идва краят на книгата. Фалън иска Шея да го преведе през Мъглявината, за да може той да завладее цивилизацията отвъд. Забравих да кажа, че той представя кланетата като нещо позитивно. Той просто искал да направи от Отцепените земи Цели земи и нищо повече. Шея обаче взима картите за цивилизацията и ги изгаря пред него, докато Фалън дава уклончиво обещание дали ще ги нападне с нея или без нея. Супер романтично, приятел!

Извод:

Фалън трябва да умре. Не, не съм на страната на хората, които крояха заговор срещу него, и сред които беше неговият полубрат, който не блести с нищо, освен че е споменат на няколко места и опитва да натопи друг, но как може Провидението да остави сред живите Кралят на задниците. Защо изобщо трябва да ме е грижа за неандерталец, който физически и психически изтезава „жената на живота си“, за да я убеди, че са един за друг. Да не би Фалън да е предшественика на Жокера, щото друго обяснение просто нямам!

Колкото до Шея, тя е един жалък персонаж, който не търпи абсолютно никакво израстване. Да, авторът я поставя в позиция, в която тя намира хора, които я уважават и които се застъпват за нея в трудни моменти, но какъв е смисълът, след като в последната една трета от книгата те не са повече споменати. Все едно чета абсолютно друг роман, в който Звярът свършва с Красавицата, като единственият конфликт е, че тя не ще да му пристане и дори след като го прави, тя се държи така сякаш може да си тръгне по всяко време.

Корица:

Лично аз не разбирам какво общо има корицата с историята. Облеклото на главната героиня няма нищо общо с онова, което ни е представено от автора – стил „Междузвездни войни“ на планетата Татуин с раница, в която има храна, дневник и закодирана карта. Второ – компас? Кога? За какво? Няма такова животно като компас, защото цивилизацията не е достатъчно напреднала за това. И трето – гора? Защо? Шея специфично споменава колко труднопроходимо е, колко скали, гнезда и кухини има в Отцепените земи. Каква ти гора, брате мой? Къде? Онази, дето е изгоряла отдавна ли?

Единствената гора, за която знаем, е онази, описана в началото на втора книга, където, драги мой читателю, Шея е абсолютно същата „К“ и фактът, че се въргаля с главата на племето Третери никак-никак не е изменило мнението на околните. Като че само фактът, че е жена, веднага поражда недоверие у тях и дори след като ги спасява, те остават все така скептично настроени. Питам, защо всички третостепенни персонажи са клонинги на един и същ герой – училищният тъпоглав хулиган, който американските писатели продължават да възкресяват под различни форми и имена? В тяхното отношение е абсолютно недостоверно. Нормално е за човек да има съмнения и прочие, но това е вече прекалено. За мен липсата на израстване у Шея и ползването на същия речеви инструмент е липса на въображение у автора и чиста форма на мързел. В бъдеще, надявам се, ще мога да прочета втората част, че да видим какво ще стане като пресекат Мъглявината и разберем какво ли е супер-дупер голямото провинение на Шея, заради което са я изгонили от Гилдията, вместо да я екзекутират.

Истории, близки до тази

„Хрониките на Басара“ – има манга и аниме. Мангата определено е от онзи тип, в който има толкова много сюжетни линии, че в един момент забравяш какво четеш и кои са главните герои, но ако имате търпение, ще откриете един посапокалиптичен свят, ала-Синбад-и-Седемте-морета, в който героите носят кърпи и ленти на главите си, владетелите се делят на цветове, на обикновените хора са като излезли от Йерусалим. В „Хрониките на Басара“ се разказва за пророчество – детето, родено в еди-кой си ден, ще освободи поробените. Раждат се близнаци, момче и момиче, но всички мислят, че предопределеният е момчето, Татара. Ама взимат, че го убиват и момчето, Сасара, се преоблича като брат си и повежда хората срещу Червения крал.

Веднъж, след като я раняват, Сасара се преоблича отново като момиче и отива на горещи извори, където се среща с невъзможно сексапилния Сури – едър флиртаджия с маниери на клепоухо магаре. Не само че я зяпа гола в извора, но и се нахвърля да я целува още във втори епизод, заради което получава круше и сладкото японско „Пака!“, което е „глупак!“. И как тия две пиленца после да не се влюбят? С едната подробност само, че Сури е Червеният крал – кръвният враг на Татара (поради неясни причини). Кое ще победи – любовта или омразата?

Общото между „Хрониките на Басара“ и „Пътят на Водача“ е, че и в двата случая главната героиня се преструва на момче, само дето в „Басара“ се получава по-добре. Там има драма и надграждащо се напрежение, докато в романа всичко просто се случи и останалото бе мъчение да се чете.

Ще препоръчам ли тази книга?

Да. Колкото и странно да звучи след цялата тази критика, препоръчвам книгата. Тя е една от малкото без магия, с ниско фентъзи и свят, в който хората трябва ежедневно да се борят за живота си. Хареса ми, че авторът е опитал да представи света в дълбочина – например, култът към зверовете и жертвоприношенията на деца в едно от селищата, през които минаха. Но в същото време ми се искаше да има и същества, които не са там само за човешка плът.

Както и да е. Ако имате време за убиване, опитайте. Нищо не губите. Книги има за всеки.

П.П. Цялото ревю ще намерите на сайта "Калиопа има почивен ден" - https://nataliastrashnaya.wixsite.com/noviromani/post/pathfinder-s-way-%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%82-1-%D0%BE%D1%82-%D1%81%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-the-broken-lands-%D0%BE%D1%82-t-a-white